Беше ранна утрин. Слънчева и прохладна. Обещаваща. Ноември.
Товаря два каяка на багажника на баничарката, малко екипировка и отивам на работа. Цял ден пътуване по села и ниви, срещи със земеделци, нищо интересно. Прибирам се към София по залез, за да отпътувам от нея през нощта. Не че се крия от някой, но такъв е TheПлан! По тъмни доби.
Бяхме решили, с Мексиканеца и Тапата, да направим едно кратко, но сладко бягство от работното ежедневие. Дестинация – остров Кефалония.
Като казвам план, не си представяйте нещо грандиозно и изпипано в детайли. Единственото, което бяхме избрали е крайната точка. Всичко останало беше проект на желанието, фантазията и мързела ни. Всъщност той ни изгради програмата за следващите четири дни на острова.
След цяла нощ шофиране, не знам кое беше по-тегаво за мен и Мексиканеца – шофирането или разтърсващото хъркане на Тапата.
Успехът! Намираме се на последната тол такса, пред входа на най-големият окачен въжен мост в Света – Рио-Антирио, пресичащ Коринтския залив. Знаейки това, имаме очаквания да направим страхотни снимки от него. Не стана. Беше още тъмно.
След има-няма 100 км., стигнахме в Килини, от където ще се качим на ферибот за остров Кефалония. Намерихме си малка пекарна на пътя, всеки си взе по нещо за хапване и отидохме да чакаме ферибота на рибарската стоянка.
Стоим си тримата на кърмата, приятната воня от дизеловите двигатели ни обгръща, докато морето и небето се синеят и някъде в хоризонта се сливат. Няма два часа и стъпихме в Порос, малко пристанище в югозападната част на острова.
Тук започва и същинското ни приключенстване. След 3-минутно събеседване, решихме че първо ще посетим района около градчето Сами.
Гладът в нас започва да се обажда. Приближавайки Сами, Мексиканецът разглежда соби в AirBnb, където да отседнем за тази вечер. Намираме къде да спим, оставяме си багажа. Вече сме доста гладни. Разхождаме се из градчето в ранния следобед. Отворени таверни – няма, магазини – не работят, хора – почти няма, котки – една, едноока, бияч. Решаваме да пробваме в съседното селце. Обикаляме го, там също нищо не работи. Една британо-гъркиня ни информира, че евентуално вечерта след 19 ч., има вероятност нещо да отвори. Захарта на Мексиканеца пада, положението става напрегнато, храна няма. Връщаме се отново в Сами с надеждата нещо да е заработило. Молитвата ни е чута! Шест гироса и шест бири – григора /бързо!/. „Тази гиросджийница“ беше нашето спасение! Нахранени, уморени, леко опиянени, се отдаваме на лежерна следобедна дрямка. Между другото, в цялата навалица посетихме световно-известната пещера Мелисани, беше красиво и най-важното – Работеше!
Не ни пуснаха да разгледаме „окото“ на пещерата, не било безопасно и към настоящият момент е забранено. Да бе, я спри ти Бай Ганьо! Но това се развива в трето действие от нашата пиеса…
20:00 ч. Тапата се опитва да ни събуди, за да отиваме на вечеря. Трудно, но успява. Намираме си единствената работеща таверна в селото – целогодишно работеща. Оказва се, че в нея от двадесет години работи Венци, от Самоков. Венци преди няколко дни е отпътувала за България. Домакините ни, мило гръцко семейство над средна възраст. Мъжът със златно ланче, златна гривна, оргомен пръстен, две-три разкопчани копчета на ризата, на бутилка-две узо, ни съветва какво да си поръчаме и ние се вслушваме в него, все пак вдъхва респект, а и капацитета му в тази област си личи от далеч. Жената ни сподели, че Венци от Самоков много обича гриловани калмари и винаги когато има възможност си хапвала. Поръчахме си и гриловани калмари, две порции, все пак Венци от Самоков им се доверява.
Домакините ни, на дълго и широко, споделяха впечатленията си от изминалия сезон. Бяхме единствените им клиенти за вечерта. Но какви клиенти… очарователни, харизматични, с чувство за хумор, мярка за почерпка, изискан вкус и какво ли още не – естествено само положителни неща. Вечерта се изниза неумолимо бързо, под звуците на вълните, плицикащи се в кея. Вървим си трима в нощта, а в мислите ни – Венци от Самоков. Коя е, каква е, защо е толкова магична… Ще разберем догодина, когато я срещнем.
Ранна утрин тихо настъпва в стаята. Небето леко розовее. Изгревът пъпли по склона. Мексиканеца нежно стъпва по пода, събаряйки няколко празни бирени кутийки. Насочен към терасата, от която се открива невероятна гледка, прави умопомрачителни снимки на изгрева. В този момент денят започва за всички. Решаваме, че днес е време да поплаваме малко с каяците. Излизам с предложение – приема се. Началната ни точка е плаж Миртос. 
За тези, които не знаят – плажът Миртос (Myrtos Beach) се намира в северозападната част на остров Кефалония в Йонийско море, сгушен между планините Агиа Динати и Калон Орос /да ви кажа и аз преди малко разбрах от Wikipedia за тези планини, потвърждавам, че е много красиво/.
Разтоварваме каяците, оборудваме се, разбира се снимки, селфита, стойки, пози и всичко както си трябва. Насочваме се на югозапад, като крайната точка, която съм си определил е дивият плаж Фтери. Това не съм го споделил с Тапата и Мексиканеца, понеже разстоянието за гребане е доста и не искам да им се прекършват крилата от рано, по-добре в хода на деня да им ги прекърша J Както Мексиканеца отбелязва, денят е прекрасен – слънчево, топло, но ветровито. Офшор,оншор, всякакъв „шор“ се издуха, а най-страхотното е, че какъвто и курс да поемем, вятъра все насрещен. На хоризонта се появи спасението – дълга, пясъчна, безлюдна плажна ивица. 
Викам си, почиваме 10-15 минути и продължаваме към крайната точка, която съм си намислил. Да обаче! Дуетът Мексиканеца и Тапата са видимо изтощени и драпат да се връщаме обратно. Страхотно, но все пак сме дошли да опознаваме непознатото. Хапнахме малко, снимки, плуване. Водата беше 22.8°С, температурата на въздуха 24-25°С. Маски, шнорхели, гмуркане – отпочинахме. Приканвам ги леко-леко да потегляме, до една близка пещера, която се вижда. Те се съгласяват и тръгваме. Само главичката, нали!? Няма и 15 минути и сме на входа на пещерата, невиждана енергия се е зародила в тях. 
Предлагам им да видим какво има малко след завоя и се прибираме. Пак са съгласни. О, времена! О, нрави! След завоя се откри невероятна гледка към залива Миртос. Отвесни скали, малки плажчета, страховити подмоли, където можеш да влезеш с каяка /ако ти стиска/, а в далечината дивият плаж Фтери.
Спирайки, на безлюдният по това време плаж, осъзнаваш колко малко ти трябва да се усмихнеш. Колко нищожни са злободневните ни проблеми. Как за един миг всичко от главата ти се изпарява и остава само лекият бриз, ромоленето на вълните и шумът на отваряща се бира. Бирата обаче я забравихме, както и узото, както и голяма част от храната. Плажът е страхотен, догодина пак сме тук.
Сега трябва бързо да се прибираме понеже денят е къс и се стъмва рано, а ние искаме да посетим още нещо. Цап-цап по залеза и за около час сме обратно при колата, където ще товарим каяците и се отправяме към градчето Асос. С Мексиканеца решаваме, че не ни се носят 100 метра лодките до колата и направо да докарам баничарката до водата по плажа. Изглежда разумно, ще стане бързо, няма да носим. Плажът е от ситни камъни, така че всичко изглежда ОК. Взимам колата и леко се насочвам към каяците. 10 метра, 20 метра, бълбук… Затънах. За щастие веднага спрях и не успях да се окопая и да „легна по корем“. Мексиканецът забеляза някакви дървени рогозки по плажа и веднага му хрумна да ги използваме за подлагане под гумите. След около 15-20 минути борба извадихме колата на пътя. Изкъпахме се на плажните душове, които забележете – работеха. Набързо се оправихме и газ към Асос.
По пътя, „хванахме“ залеза. Всички се прехласват по залезите, толкова е банално. Явно и аз съм от тези баналните. Като гледаш този сламено-лъчист допир на слънцето с морето и скалите, като се взираш в играта на светлината, пречупваща се из облаците, ами – страхотно е. Тази мека топлина на залеза, която на всеки напомня за хубави моменти от живота му, а може би и за тъжни такива, но нали сме хора – живеем и чувстваме, и не всичко е розово.
Асос – култово градче, повече в италиански стил, отколкото гръцки. Това е защото през XVII в. местното население отправя молба към Венеция да ги защити от непрестанните турски набези. В следствие на това, са построени отбранителни съоръжения и замък във Венециански стил. За нас градчето е „малкото Портофино“. Дори по-красиво, в моите очи.
В селцето срещнахме двама старци, стоящи на разнебитени дървени столчета, гледайки морето. Бяха седнали на разстояние около 15 метра един от друг, не си говореха, просто гледаха морето през съсухрените си лица. Малко ми напомни за обезлюдяващите се бългаски села, ама много малко.
Вече беше тъмно и решихме, че е най-разумно да нощуваме в столицата на острова – Аргостоли. Намерихме си малко студио на брега на рибарското пристанище. Пак сме гладни, всичко в това пътуване се върти около храната. Милата хазяйка ни насочи към местна таверна, в която готвили много вкусно и била в страни от масовите туристически заведения. Отидохме, беше нещо като стол в Студентски град, но храната беше вкусна.
Не знам… Може и ние да сме били много гладни. Сега, от позицията на времето, не мога точно да преценя. Този ден беше изпълнен с много емоции, много физическо натоварване и края му, с много храна. Затова за утре си казахме, че ще се наспим добре и тогава ще измислим какво да правим. Легнахме си и … 1:13 ч. земетресение, 2:06 ч. земетресение, 3:24 ч. земетресение, 5:47 ч. земетресение. Кеф голям J Всичките над 4 по Рихтер.
След здравият сън, изпълзяваме и познайте – отново ще ядем. Попадаме на страхотна пекарна, такава липсва в София. То хлебчета, то кроасанчета, местни пайове, фрешове, баклави, толумбички, локуми, бонбони, кафета, латета… каквото се сетите и мега вкусно. Предлагам на Тапата и Мексиканеца един лек и лежерен, около 30 километра, каяк маршрут. Не се сългасиха L То и на мен не ми се гребеше много в този ден, но все пак трябва да държа позиции! Насочихме се към град Ликсури. Море спокойно, безветрено. Заливът не е нищо особено като природа. Стигаме в градчето и започваме разходката си по огромното рибарско пристанище. Има всякакви гимии – микро, малки, големи, огромни риболовни корабчета. Рибари разплитат мрежите си, Тони Димитрова звучи в главите ни, докато Тапата лековато припява … Ах, моретооо… Ах, моретооо… Аз и Мексиканеца сме гладни. Изненадата за нас е, че отново заведенията за хранене не работят, докато всички кафета на мегдана са препълнени. Спешно търсим заведение, в което да седнем. Не, този път не сме гладни. Имаме друг, по-сериозен проблем, който също е свързан пряко с яденето. Назрял до сълзи, с прехапан език, един огромен физиологичен проблем, не търпящ повече неговото задържане. Момче работещо в местната зарзаватчийница ни упътва към таверната на майка му, която работи. Търчим към нея. Сядаме. Някой от нас директно се запътва към мястото за освобождаване на товари. Най-накрая всичко е спокойно и можем отново да хапнем. Минали са почти 5 часа от последното ни хранене. Мила дама и нейната слаба, къдрокоса дъщеря, се грижат за нашето матине. Розови домати с домашен кашкавал, любимите ни мариновани рибки, приятно местно узо /Стафатос/, домашен хляб, различни прибори за всички, мил семеен уют.
Привечер се завръщаме в Агростоли, а на пристанището ни очаква огромен, 10-етажен круизен кораб. Заставайки до ватерлинията му с каяка, се усещаш респектиран от замайващите размери. Поглеждайки нагоре, към главната палуба, хората се виждат като точици. След няколко снимки и клипчета, суетенето около него приключва.
Преди да свършим с плаването си за днес, се надяваме да видим прословутите костенурки Карета-Карета. Не ги видяхме. По-скоро виждахме как само се гмуркат във водата, а докато стигнем до тях, те вече се бяха потопили на дълбоко. Излизайки на бетонния кей, старците от круизния кораб, ни наблюдаваха като атракция. Мислех да помоля Мексиканеца да мине със сомбрерото да им събера по някое евро, но бързахме да натоварим каяците и да се отдадем на малко почивка преди последната ни вечер на острова.
Преди да излезем за вечерна разходка, съчетана с гурме кухня, в изискан столичен ресторант, ние, тримата непушачи, запалихме цигара. Мека топлина, запалваща сетивата и усещанията ни преди предстоящата хранителна оргия. След като направихме една обиколка на „гезмето“, седнахме в пракрасна фамилна таверна. Имали ли сте усещането, че някога ви обслужва сериен убиец? Ако не сте, това е мястото. Слабо, средно на ръст сервитьорче, малка глава, очила с лупи като витрини на Наркооп. Оченцата му едни малки, ситни, остри скули, още по остра брадичка, разбирайте нож не му трябва. Обаче изискан. Сервира по етикет. Започваме с поръчките, обсъждаме го, Мексиканеца и Тапата избухват в смях, аз се държа. Викам си, тоя после ще ни преследва по малките и тесни павирани улички и край… Ще погне първо тях, те се смяха с глас, аз мълча. Жена, дете ме чакат, тия двамата кучета ги яли. Аз да отърва кожата. В наздравици за нехубавите жени, сексистки подмятания, расистки разсъждения, вечерта отмина. Прибрахме се. Живи! Явно не е успял да ни проследи. Тази нощ също не се размина без 2-3 труса, но след първия ден започваш да го приемаш като нещо нормално.
Днес си тръгваме от острова. Преди да го направим ни остана да посетим още една пещера, Другарати. Също така да се опитаме да нахлуем в забранената зона на пещерата Мелисани. Речено, сторено. Тръгвайки си от Аргостоли, се движим по живописен път във вътрешността на острова. Малки селца, хора обработващи маслиновите си градини, кози и овце пасат по хълмовете. Пасторални мотиви, излезли от спрелия тук живот преди 100 години. Стигаме до входа на пещерата Другарати – не работи. Тапата вижда един циганин на покрива на къща, който реже някакви дърва, и го пита знае ли кога ще е отворено. Разбират се на ръкопашен гръцко-английски, че пещерата работи само в четвъртък от 10:00 до 14:00 ч.. Жалко, и тя ни остава за пролетта. Въодушевени от идеята за незаконното ни нахлуване в пещерата Мелисани, се запътваме към нея. Страхотно, не работи. Това означава, че няма кой да ни попречи да стигнем до „окото“ на пещерата. От снимки по туристуческите каталози, сайтове и брошури, очакваме да видим нещо магично. Нищо не видяхме. Слънцето така блестеше, че нищо в пещерата не се виждаше. Малко разочаровани, отидохме да хапнем при нашите любезни домакини от първата ни вечер. Те отново ни напомниха, че Венци от Самоков, винаги хапва каламари и хваща ферибота от Сами за Асос. Венци Президент!
В игри и закачки, отминаха тези три дни. Благодарен съм, че каяците ми дават възможността да срещам хора като Мексиканеца и Тапата. Хора, за които расистките подмятания, сексизма и гей браковете, наистина биват обсъждани в контекста на шегата. До някъде 🙂
Според Българският тълковен речник на БАН от 1972 г., близък познат, с когото се поддържат дружески взаимоотношения се нарича прЕател! И малко като на пленум, понеже знаете съм социалист по душа, Благодаря ви прЕатели за това кратко, но сладко пътуване!
PS: Тапата много държи в този О-черк, да упоменем, че точно преди да си тръгнем, сме посетили един страхотен плаж – Антисамос, на който тя се правеше на йога, а ние с Мексиканеца имахме други забавни занимания на върха на спасителната вишка – никакви гей неща! Със сълзи се разделихме с морето, а химна Оставаме на Марги Хранова ни съсипа тотално придобитата през последните няколко дни, емоционална стабилност.
Коментари